България, известна днес като
Волжка България или като
Волжко-Камска България е средновековна държава, обхващаща територията около сливането на реките
Волга и
Кама. Смята се, че Волжка България е основана около
660 г. от кан
Котраг, един от синовете на кан
Кубрат, който основава според "Джагфар Тарихи" т.нар.
Сакланска династия - разклонение на династията Дуло. Страната обаче става независима едва след като отхвърля
хазарския сюзеренитет в края на 9 или началото на 10 век. През 922 г. държавата приема за официална религия
исляма и постепенно създава висококултурна цивилизация.
Волжка България просъществува чак до 13 век, когато бива разрушена от набезите на
монголо-
татарите и става част от държавата
Златна орда. Според хрониките „
Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става васал на
монголите и български войски участват в похода на
Бату в Полша, Литва, Унгария.
Впоследствие населението на Волжка България възприема кипчакския тюркски език, който е разпространен в Златната Орда, и се смесва с жителите на тази държава, които се състоят от различни кипчакски племена, но също и малка част монголи. Смята се, че днешният
чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната Орда през 15 век под името
Казанско ханство, което е завладяно през 1556 година от руските войски на
Иван Грозни. Населението на страната е наричано в Русия „казански татари“, въпреки че самото то предпочита названията „мюсюлмани“, „мишари“ или „булгари.“ Казанският татарски език заедно с кримския, астраханския и сибирския татарски език е част от кипчакската група на
тюркските езици. Днес една част от населяващите
Татарстан (До четиридесетте години "Булгаристан") не приемат името
татари и предпочитат да се наричат
българи.